Като терапевт често се опитвам да си представя какъв е животът на малките деца. Ако искам да намеря решение за трудно поведение, първо трябва да го разбера. Всеки път когато опитвам да се поставя на мястото на детето, стигам до заключението, че на нито един от възрастните не му се налага да се справи с това, с което се справят децата.
Първо си представете да ви казват какво да правите, кога да го направите и как да го направите…непрекъснато. Изяж нещо, което не си виждал никога досега. Не се дръж неприлично!(какво значи неприлично?). Време е да ходиш някъде, където не ти се ходи и бързо, бързо, бързо, за да спазим някакъв срок, който не означава нищо за теб.
Представете си да се проваляте като малко дете. Да не можете да накарате ръцете си да се движат, както искате, за да срежете хартията, да се спъвате при тичане по поляната, да разсипвате млякото, за което толкова сте внимавали да изсипете в съда(а аз отново съм раздразнена от това).
И още един пример за спането:
-„Тате, кажи ми как човекът е стигнал там“
-„Качил се е“
-„Не, кажи ми как е стигнал там?“
…отново и отново…Синът ни се разстройва все повече и повече, а аз разбирам, че иска да ми каже „Попитай ме как той е стигнал там?“
Една грешна дума променя цялото изречение и предизвиква фрустрация. Представете си непрекъснато да се проваляте в общуването с хората около вас. Всеки ден, търсите правилната дума, казвате едно, а имате предвид друго, произнасяте грешно думата и никой не разбира какво казвате. После хората се ядосват на вас, губят търпение спрямо вас.
Една от любимите ми книги за четене с децата е „Навсякъде има бебета“[2]. На последната страница пише „Всеки ден навсякъде бебетата са обичани. Защото се стараят много, защото пътуват надалече, защото са прекрасни такива, каквито са“. Трогвам се почти всеки път, когато я чета, защото е вярно. Въпреки всичко, те се опитват отново и отново, и отново. Посрещат дните с усмивка, ентусиазъм и вълнение. Прощават ни грешките, изблиците на гняв, нашия несправедлив гняв. Посрещат нетърпението ни с търпение(поне понякога), смеят се, живеят и обичат всеотдайно.
Нека се опитваме, дори когато са ни изкарали извън нерви, да си припомним, че и ние ги караме да се чувстват по същия начин.
[2] Meyers, Susan, “Everywhere babies” – „Всеки ден навсякъде се раждат бебета. Те са целувани, обличани, люлени, хранени и обожавани от семействата им, които ги обичат. Тази книга, със своите неустоими рими и трогателни илюстрации, представлява истинска възхвала на играта, спането, пълзенето и, разбира се, на шумните бебета, които извършват прекрасните дейности, които бебетата умеят най-добре.“